Ясен Тодоров: ЛЕВСКИ значи СВОБОДА!
Ясен Тодоров
През 1396 година над България настава мрак и за близо пет епохи тя престава да съществува като страна. Петвековната османска власт обаче не съумява да унищожи възприятието за национална принадлежност у българите, и те не престават да се борят за свободата си. Първа е извоювана църковната самостоятелност. През 1870 година със султански ферман е приета българската екзархия и е избрана територията ѝ, която съвсем изцяло се припокрива с българското етническо землище. Малко преди този момент Васил Левски и Любен Каравелов учредяват в Букурещ Българския революционен комитет /БРЦК/, чиято съществена цел е „ извоюването на политическо избавление от Турция “. За задачата Апостолът на свободата основава в българските земи гъста мрежа от революционни комитети, само че е хванат от османските управляващи и през м. февруари 1873 година е обесен в град София.
Три години по-късно избухва Априлското въстание, което притегля вниманието на цивилизована Европа със зверствата, които правят турците при потушаването му. Тогава със златни букви записват имената си в българската история фигури като Георги Бенковски и Панайот Волов, а единствено месец по-късно и Христо Ботев.
Руско - турската освободителна война /1878-1879/, завършила със Санстефанския кротичък контракт, води до възобновяване на българската държавност и страната ни още веднъж се появява на политическата карта на Европа. На Берлинския конгрес през лятото на 1878 година границите на младата ни страна са грубо орязани и отвън територията ѝ остават Македония, Тракия и Северна Добруджа. От тогава е стремежът на нацията ни за обединяването на всички български земи, за приютяването на всички българи под една „ обща държавна стряха “. Този блян за „ Санстефанска България “ става водещ претекст за генерации българи и е прочут в историята ни като стремежът за реализиране на „ българския народен блян “.
През 1885 година посредством сполучливо извършеното Съединение към българското княжество е присъединена и Източна Румелия, като това е предпазено посредством победоносната сръбско - българска война през ноември същата година. Няколко години по-късно /1893 г./ в Солун е основана организация, стремяща се да реализира освобождението на българите в Македония и Одринско. Организацията е основана по сходство на БРЦК на Левски и Каравелов и в началото е наименована „ Български македоно-одрински революционни комитети “, само че ще остане най-известна с последващото си име „ Вътрешна македоно-одринска революционна организация “ /ВМОРО/. Впоследствие /особено след Първата международна война/ тя ще придобие статута на най-мощната загадка организация в Европа.
Емблематични нейни водачи през годините ще бъдат Даме Груев, Гоце Делчев, Тодор Александров и Иван Михайлов - апостолите на българщината в Македония. Десет години след основаването си ВМОРО провежда в Македония и Странджанско Илинденско-преображенското въстание, което е потушено от турските управляващи с жестокости, наподобяващи тези от потушаваното на Априлското през 1876 г.
Неуспехът на въстанието демонстрира на ръководещите в България, че освобождението на останалите под турска власт българи може да стане по един единствен метод - посредством директна война на Българското княжество с Османската империя. От този миг стартира и подготовка за това.
В продължение на близо 10 години армията ни се модернизира и превъоръжава, тъй че да може да се изправи в пряк конфликт с войската на една вековна империя и да победи в него. Междувременно през 1908 година, употребявайки изкусно удобната интернационална конюнктура, цар Фердинанд и държавното управление на Александър Малинов прогласяват Независимостта на България и я афишират още веднъж за Царство.
През есента на 1912 година България, в съюз със Сърбия, Гърция и Черна гора, влиза във война с Турция. Ентусиазмът при оповестяването на мобилизацията в страната ни е голям. Войниците и офицерите отиват на бойното поле с такова предпочитание, като че ли отиват не на война, а на женитба. Хиляди доброволци от Македония и Одринско се включват в редовете на българската войска, като образуват даже настрана войсково поделение – Македоно-одринското опълчение, чието командване е поверено на ген. Никола Генев.
Македоно-одринци ще се отличат доста в боевете за освобождение на Родопите и Беломорска Тракия, както и епичните борби при Булаир на Галиполийския полуостров. Тази Първа балканска война продължава седем месеца. След кръвопролитни сражения и хиляди дадени жертви, България побеждава вековния си подтисник.
Съюзническата победа е узаконена юридически с Лондонския кротичък контракт от 17 май 1912 година С него Османската империя на процедура е изтласкана от Европа, а България се трансформира в най-мощния политически и боен фактор на Балканите. Некоректността обаче на вероломните съдружници Сърбия и Гърция, както и непремислените дейности на Царя и българското Главно командване, водят до експлоадирането в средата на м. юни 1913 година на Междусъюзническата война, след която България губи голяма част от териториите, извоювани единствено няколко месеца по-рано.
Този миг остава в историята ни като „ Първа национална злополука “. В продължение на две години /от септември 1913 до октомври 1915 г./ България ще е в положение на мир, преди да се включи в Първата международна война, довела я до Втора национална злополука.
Това е късият исторически обзор на този интервал, само че той има директно отношение към възникването на футболното придвижване у нас. Наистина е парадоксално по какъв начин неразривно се преплитат стремежът към реализиране на българския народен блян и началото на футбола в България. След оповестяването на Независимостта през 1908 година и възходящия младотурски гнет в Македония и Одринско стремежът към обединяване на всички български земи се трансформира в цел номер едно за Царството ни.
Патриотичните и националистични усеща вземат връх в обществото ни. На тях са подвластни и подрастващите генерации. Към този миг /около 1910 г./ стартират да се образуват и първите футболни отбори в столицата, които са най-вече на квартален принцип. Интересно е, че модата на спорта „ ритване на топка “ идва в страната ни от Цариград, като е импортирана от там от български студенти, учещи в елитния колеж „ Галата сарай “.
Така се стига до навечерието на празника на Св. св. Кирил и Методий през 1911 година /11 май по остарял стил/, когато няколко млади запалянковци на по 12 - 14 години, които са възпитаници в Шеста прогимназия „ Никола Минков “, основават футболен тим, именуван в началото „ Шестия отбор “, само че скоро по-късно получил най-популярното име в България - това на Апостола на свободата Васил Левски.
Тези момчета не вършат изключение и са мощно патриотично настроени. Неслучайно измежду тях е Цветан Генев, който е наследник на ген. Никола Генев - командира на Македоно-одринското опълчение в идната Балканска война. Влизането на България във войната осуетява формалната регистрация на клуба. Проблем за това основава и фактът, че учредителите на тима са малолетни лица.
Това постанова незабавно след приключването на Междусъюзническата война петима видни българи да напишат „ прошение “ до министъра и на просвещението и до ръководителя на Софийския регионален съд, с което поддържат концепцията на малолетните учредители и молят клубът да бъде публично регистриран в съда. Петимата „ молители “ са министър председателят Васил Радославов, ръководителят на ВМОРО Тодор Александров и генералите Иван Колев /„ бащата “ на Българската конница/, Георги Вазов /победителят при Одрин/ и Георги Тодоров /освободителят на Пиринска Македония и Солун/. Те акцентират като спомагателен мотив точно обстоятелството, че един от създателите /Цветан Генев/ е наследник на техния „ добър приятел “ ген. Никола Генев.
Така се стига до 24 май 1914 година, когато създателите на клуба са към този момент 15-17 годишни и учат най-вече във Втора мъжка гимназия. Тогава те се събират на „ Могилката “ /на ъгъла на днешните бул. „ Витоша “ и бул. „ Пенчо Славейков “/, където организират наново учредително заседание и по концепция на Борис Василев - Боркиша официализират и името на тима - ЛЕВСКИ. Тази дата остава и като рожден ден на клуба и се празнува от последователите му.
Така концепцията за свободата на всички българи, намиращи под непозната власт, получава своето футболно олицетворение в един тим, който ще бъде именуван повече от век „ Отбора на народа “ точно заради това, че е основан от патриоти-ентусиасти, мечтаещи за реализирането на „ българския народен блян “.
Първата международна война попречва дейната футболна активност на новоучредения футболен клуб, само че след нея тимът стартира да играе по- постоянно мачове както с другите столични, по този начин и с провинциални тимове. Голямата звезда и главен нападател на тима в този интервал е гореспоменатият Цветан Генев, прочут с прякора си Цеко Генерала. Той е част и от националния тим на България при първото му присъединяване на Олимпийски игри /в Париж през 1924 г./. През 1932 година България печели най-големия си трофей сред двете международни войни - Балканската купа.
Това става в Белград, където е взет алегоричен реванш за Междусъюзническата война и са победени тимовете на Югославия, Гърция и Румъния. Футболистите са посрещнати в София като национални герои. Голяма част от тях са състезатели точно на „ Левски “ - вратарят Ради Мазников и полевите играчи Борислав Габровски /Габрата/, Константин Ефремов /Жабчо/, Асен Пешев /Капуй/, Асен Панчев /Панчето/ и Михаил Лозанов /Танка/. През идната 1933 година „ Левски “ печели и първата си шампионска купа на България. До 1944 година тимът печели още две трофеи /през 1937 и 1942 г./, като изключително емблематична е втората, която е извоювана в дуел на разменено посещение с тима на Македония /Скопие/, който тогава взе участие в българското държавно състезание.
След деветосептемврийския прелом през 1944 година и установяването на комунистическата власт в България тимът на „ Левски “, както и огромна част от футболистите и последователите му са подложени на репресии. На тима е лишен стадиона, намиращ се в центъра на София. Няколко пъти е променяно името му /Динамо; Витоша/, сливан е с тима на пощите и с този на Министерство на вътрешните работи /Спартак София/, само че в никакъв случай тези имена на са припознавани от последователите му, тъй като за тях е имало единствено едно – ЛЕВСКИ! И по този начин, както пет века българите са изстрадали и са дочакали своята независимост, и „ Левски “ оцелява близо пет десетилетия, с цел да придобие още веднъж изконната си еднаквост.
През тези минали 110 години стотици футболисти са оставили незабравими мемоари у сините ентусиасти. Невъзможно е имената на всички тях да бъдат изброени. Най-ярко, несъмнено, свети в клубната история името на всеобщия любим Георги Аспарухов - Гунди, само че не трябва да се не помнят и героите от американското лято на 1994 година, когато половината народен тим беше формиран от футболисти точно на „ Левски “.
Годините минават, футболистите и поколенията се сменят, само че концепцията остава, а това концепцията за свободния човек и за това тя е непреходна и безконечна. Титлите, купите и спортните триумфи са значими, само че по-важно е друго, а точно чувството, че си част от нещо свято и велико, че си правоприемник на тези, които са били подготвени да дадат живота си за свободата на „ брата-роб “ оттатък Рила и Родопите, на тези, които са сложили в темелите на този клуб заветите на Апостола. Затова обичаният и безконечен рефрен на синята аудитория е „ ЛЕВСКИ значи СВОБОДА! “. И, когато тя го запее, той се чува от Дунава до Бяло море и от Охрид до Черно море./БГНЕС
***
Ясен Тодоров e приключил Академията на Министерство на вътрешните работи, има три магистратури – по „ Право “ и „ Охрана на публичния ред и битка против престъпността “ в Академията на МВР; по „ Спортна публицистика “ в Софийския университет " Св. Климент Охридски ", и по „ Нова и модерна българска история “ в Софийския университет " Св. Климент Охридски ".
В момента е докторант в катедра „ История на България “ в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “.
Бивш зам.-директор на Национална следствена служба, Ясен Тодоров е измежду главните основатели за построяването в София на монументи на американския президент Удроу Уилсън и на юристите - спасители на българските евреи.
